Архитект, номиниран за награда Прицкер 1988 г.:
Оскар Нимайер – Oscar Niemeyer
Оскар Нимайер (1907-2012) е роден в хълмистия район на Рио де Жанейро, Бразилия и е учил в Академията за Изящни Изкуства там. Архитектурата на Нимайер, замислена като лирична скулптура, разширява принципите и иновациите на Льо Корбюзие, за да се превърне в своеобразна скулптура със свободна форма.
През 1938-39 той проектира Бразилския Павилион за Световното изложение в Ню Йорк в сътрудничество с Лусио Коста. Прославената му кариера започва да процъфтява с работата му в Министерството на Образованието и Здравеопазването (1945) в Рио де Жанейро. Наставникът на Нимайер, Лусио Коста, архитект, урбанист и известен пионер на Модерната Архитектура в Бразилия, ръководи група млади архитекти, които си сътрудничат с Льо Корбюзие, за да проектират сградата, превърнала се в забележителност на съвременната бразилска архитектура. Докато Нимайер работи по този проект, той се среща с кмета на най-богатия щат в Бразилия Юселино Кубичек, който по-късно става президент на Бразилия. Като президент той назначава Нимайер през 1956 г. за главен архитект на град Бразилия, новата столица на Бразилия, като проектите му допълват общите планове на Лусио Коста. Проектите за много сгради в Бразилия ще заемат голяма част от времето му в продължение на много години.
„Като архитект“, заявява той, „моята грижа в Бразилия беше да намеря структурно решение, което да характеризира архитектурата на града. Така че дадох най-доброто от себе си в структурите, опитвайки се да ги направя различни- с тесни колони, толкова тесни, че изглежда сякаш едва докосват земята. И аз ги отделих от фасадите, създавайки празно пространство, през което си представях, наведен над работната си маса, как се разхождам, представяйки си формите им и различните гледни точки, които те биха провокирали“.
В международен план той отново си сътрудничи с Льо Корбюзие при проектирането на Централата на ООН (1947-53) в Ню Йорк, допринасяйки значително за месторазположението и окончателния дизайн на сградите. Собствената му резиденция (1953) в Рио де Жанейро се превръща в забележителност. През 50-те години той проектира Център за Аеронавигационни Изследвания близо до Сао Пауло. В Европа той предприема изграждането на офис сграда за Renault и централата на комунистическата партия (1965), и двете находящи се в Париж, културен център в Ле Хавр (1972), а в Италия- редакционният офис на Mondadori (1968) в Милано и офисната сграда на FATA (1979) в Торино. В Алжир той проектира зоологическите градини, Университета на Константин и Министерството на Външните Работи.
„Винаги, казва Нимайер, съм приемал и уважавал всички други архитектурни школи, от хладните и елементни структури на Мис ван дер Рое до въображението и делириума на Гауди. Трябва да проектирам това, което ми харесва, по естествен начин свързано с моите корени и страната на произхода ми. “ Нимайер продължава:
“Когато започнах да проектирам Музея на Модерно Изкуство за Нитерой, вече имах предвид една идея. Абстрактна кръгла форма над пейзажа и място без други конструкции, за да се подчертае по-добре сградата. Не исках да повтарям обичайните решения на цилиндър над друг, а да се движа в посока дизайна на Музея в Каракас (дизайн на Нимайер от 1954 г.), създавайки линия, която да се издига с криви и прави линии от приземния етаж до покрива. Изложбената зала щеше да бъде заобиколена от прави стени – не исках да е остъклена – но с изходи за външната галерия, които да я ограждат, интегрирайки я във великолепната панорама.
Както често се случва, това решение, призоваващо за централна подкрепа, поддържаща само изложбената зала, беше променено. С добавянето на един метър височина върху радиалните греди, с размери един метър и половина, бихме добавили нов етаж, включително „фоайето“, приемната, аудиторията, работните помещения, библиотеката и тоалетните. Това доведе до по-цялостен и икономичен проект.
Моята архитектура следваше старите примери – красота, преобладаваща над ограниченията на конструктивната логика. Работата ми продължи, безразлична към неизбежната критика, изложена от онези, които си правят труда да проучат минималните подробности, както е характерно за посредствеността. Достатъчно беше да се сетя за Льо Корбюзие, който ми каза веднъж, докато стоеше на рампата на Конгреса: „Тук има изобретение“.
Въпреки че е полу- пенсиониран, той все още работи над чертожната дъска и приветства млади архитекти от цял свят. Той се надява да им внуши чувствителността към естетиката, която му позволи да се стреми към красотата при манипулирането на архитектурни форми.
